Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
СТАР САЙТ ДО 2016 Г
Светии
Духовници
Жертви на атеизма
Манастири
Варненска духовна околия
Шуменска духовна околия
Търговишка духовна околия
Провадийска духовна околия

СВЕЩЕНИЦИ – ЖЕРТВА НА АТЕИЗМА
Жертви на атеизма           Православната ни християнска вяра проповядва, че “няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Когато тази истина е била съзнавана от православните народи, независимо дали това са българи, гърци, руси, румънци, сърби и т. н., техните държави са били силни и велики. Отношенията между тях са се основавали на православната вяра и ако не нещо повече, то най-малко са били взаимоизгодни. Когато обаче са пренебрегвали вярата в Бога, те са воювали помежду си, избивали са не само младенци, жени и старци от други народности, но са изпадали даже в междуособици, тоталитаризъм, революции и т. н. Как иначе да си обясним толкова измъчвани даже еднородци в държавна сигурност, изпращани в концентрационни лагери, изселвани, убивани, безследно изчезнали ...?
          За съжаление и на територията на днешна Варненска и Великопреславска епархия в историята е имало такива случаи, за което смятаме, че сме длъжни да напомним. Не за да възбуждаме омраза и отмъщение. Вярващият има сили да прощава. Тези събития трябва да се помнят, както казват българите-тракийци за своята горчива участ: “Не забравяйте, но не отмъщавайте".

          През 1913 г. Румъния окупирва Южна Добруджа. На 1 IX 1916 г. България, като съюзник на Германия обявява война на Румъния. За да владеят положението две седмици преди това, румънските власти се разпореждат да се направят списъци и да се отвлекат като заложници от Южна Добруджа, която все още била под тяхна власт:
          а) всички чужденци: българи, турци, германци, австроунгарци, намиращи се там в тоя момент;
     б) всички български попове (освен градовете), всички мюфтии, ходжи и имами (освен градовете), всички бивши български учители (освен градовете), които са поместени в списъците, по какъвто и да е мотив, също и всеки чужд или румънски поданик, за когото изпълнителят намира, че може да принесе вреда за държавата или войската, ако остане в местожителството си”.

Клането в Сребърна           Изпълнението било повече от перфектно. В продължение на 15 дни, само от Южна Добруджа, която днес се намира в България и някъде около половината е във Варненска и Великопреславска епархия, са били откарани отвъд Дунав като заложници 17 518 мъже, жени и деца от 3 до 105 годишна възраст, а изобщо от цяла Добруджа повече от 25 000.
        До градовете, където имало ж. п. линии са били водени пеш, измъчвани, изтезавани, гладни и жадни. Мнозина не са достигали до гарите. Във вагоните били товарени като говеда по 50 души в най-големите августовски горещини и откарвани във вътрешността на Румъния – Молдова.
            Засега от Варненска и Преславска епархия по това време, са известни имената на: свещеник Михаил П. Стефанов, Каварна; свещеник Иван Г. Урумов, Каварна; свещеник Никола Георгиев, с. Гурково, 60 г.; свещеник В. Иванов, 50 г., Семиз алъ, Добришко; свещеник Георги Димов, 52 г, от Александрия, Добришко.
          Свещениците ободрявали своето паство. При трудни обстоятелства християните се грижели за свещеника. Когато ги товарели на шлепове свещ. Никола Георгиев от с. Гурково се подхлъзнал заедно с други и паднали на палубата. Войниците само това и чакали – бой, бой ... Няколко мъже се притекли на помощ, вдигнали ги. Отец Никола ги благословил с думите: “Бог вижда всичко! Той няма да забрави добрините ви, момчета! Благодарим ви, чеда мои!”
          Мъченията са били наистина неимоверни. Ето какво свидетелствуват очевидци: “Убиваха деца само защото плачат, старците, които изнемогват. Изнасилваха дете пред майка и майка пред детето. Гавреха се с поповете, като им скубеха брадите и ги караха да целуват кръст от изпражнения. Насилваха ходжи да ядат сланина, като я тикаха в устата им. Караха ги да се кръстят, против вярата им и ги разстрелваха. А най-жестокото, което и най-болният мозък не може да роди, беше гаврата с труповете на починалите българи – ритаха ги, пикаеха и играеха отгоре им, хилейки се по най-дивашки начин".
Войната в Добруджа           Всичко това се подтвърждава и от официални документи. Такива са нотата №164 от 10 XI 1916 г. подадена до румънския министър на външните дела от пълномощния министър на Северо-Американските държави в Румъния; нота №2308 от 3 XI 1916 г. на пълномощния министър на Холандия, както и от рапорта с дата 3 VI 1917 г. от Швейцарския шарже д`афер в Румъния до международния комитет на Червения кръст в Женева, отпечатан в "Nouvelles de I. Agence Internationale des prisonniers de gerre” от 1 IX 1917 г.
           Още на следващата година се прави помен, организиран от Комитет за отбелязване на Траурния ден на Добруджа – 28 август – Успение Богородично. Мраморна паметна плоча за загиналите е поставена в с. Гурково.

          Това обаче не е всичко. Безпощадната борба за хляба и свободата на добруджанските българи продължава до 1940 г. – безкръвното връщане на Южна Добруджа към майка България. Българските свещеници и учители, с една дума цялата интелигенция продължавала да бъде предмет на изтезания и мъки от олигархичната власт, която прилагала всички методи на денационализиране и експлоатация през двадесетия век на човешката цивилизация в самия европейски континент.
          Свещеник Григор Бояджиев от с. Поп Григорово и учителят Димитър Минчев са били заловени на улицата. След жестоко измъчване те се хвърлили от прозореца на втория етаж на “сигуранцията” и се разбили на тротoара. Паскалевският енорийски свещеник Павел Атанасов, както и всички други свещеници, са били защитници на всички онеправдани и преследвани българи, независимо християни или мюсюлмани, евреи, германци и т. н., тъй като в това отношение не е правена разлика, щом са български поданници. В списъците на измъчваните и отвлечени българи една голяма част са мюсюлмани, между които са мнозина имами и ходжи.
Войната в Добруджа           Освен със словото от амвона на храма, конкретно свещеник Павел Атанасов си служел с добруджанската народна песен, която събирал и пеел като едно от най-ценните достояния на българския творчески дух през вековете. С тази си дейност по най-подходящ начин той противодействувал на румънската олигархична власт, поради което съвсем разумно точно през лятото на 1940 г., месеци преди връщането на Южна Добруджа – 25 септември, когато в затворите са хвърлени редица добруджански българи, той избягва в Майка България.
          С книгата си свещеник Павел Атанасов е първият български певец-фолклорист, който достойно извоювал присъденото му от Президиума на Народното събрание званието “Заслужил деятел на народното изкуство". В своята книга той предлага автобиографията си и предал на Института по музика при Българската Академия на Науките 666 добруджански народни песни, от които 540 с мелодиите, изпяти от самия свещеник и записани от института.
          Павел Атанасов – “Текнали са девет чешми” София, 1955 г.
          Христо Капитанов, "Църковен вестник" 1955, бр.40, с. 10-11.
          Радостин Мирков, "Кървавата бразда на Добруджа" Добрич, 2000 г.


        След 9.09.1944 г., под влияние на атеистични убеждения, следствие и от настроението срещу Православната църква в Съветска Русия, изявени свещеници в България са осъдени от т.н. Народен съд, както ще видим, с абсурдни обвинения. По принцип обвиненията се състоят в следното: “Да са през периода от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година едни като частни лица, а други като длъжностни лица, първите доброволно, а вторите без да са натоварени по служба, да събират и дават сведения, или да са натоварени с такова, са се престаравали в даване на сведения пред полицията и войската, които сведения са се отнасяли до безопасността на народни борци за свобода, вследствие на което и по силата на чл. 2, п. 8 от Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията свързани с нея."

        Осъжда с присъда №1/21 март 1945 г. на Провадийския народен съд: Свещеник Христо Симеонов, роден на 12 I 1893 г. в с. Девенци, Луковитско. Завършил ІІ клас на Самоковската духовна семинария. Ръкоположен за свещеник на 3 X 1926 г. от Величкия епископ Михаил, викарий на Варненския и Преславски митрополит Симеон. Назначен на енорийско служение в с. Раковец (Гроздево), Провадийско от 4 X 1926 г. Уволнен от 19 X 1944 г. като задържан и осъден на доживотен строг тъмничен затвор и глоба 500 000 лв. – заменима при несъстоятелност с 6 (шест) месеци затвор – глобата в полза на държавното съкровище, лишава го завинаги от правата по чл. 30 от Наказателния закон и присъжда всичките му имоти в полза на държавното съкровище. Фактически излежава 8 години. С прот. №9, §3 от 3 IV 1952 г. на Епархийския съвет и писмо №670 от 31 III 1952 г. изпратен временно в с. Горен Близнак, Сталинско без заплата, а само срещу енорийски доходи. Със заповед №38 от 10 IV 1953 г. е назначен на щатно служение в с. Горен Близнак. От 1 V 1953 г. назначен в с. Оброчище, Сталинско.
       Свещеник Георги Иванов Недев, роден на 2 XI 1907 г., в с. Девня. Завършил Пловдивската духовна семинария, ръкоположен от Величкия епископ Андрей на 30 I 1933 г. за енорийски свещеник на с. Султанци, Провадийско, където служи до 13 XI 1944 г. 37 годишен, с присъда по н.о.х.д. №1/1945 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор, като заплати в полза на държавното съкровище по 200 000 (двеста хиляди) лева глоба – заменима при несъстоятелност с по 6 (шест) месеци затвор, лишава ги от правата по чл. 30 от Наказателния закон за срок от 20 (двадесет) години и присъжда в полза на държавното съкровище целия му имот. На енорийско служение е назначен в с. Николаевка, Варненско със заповед №119/17 IX 1952 г., със заповед №108/1955 г. е преместен на енорийско служение в гр. Девня, Провадийско, считано от 1 II с. г. Със заповед №191/30 XII 1965 г. е удостоен във втора категория, първа степен, с основна месечна заплата 65 лв. + 16% за прослужено време, считано от 1 XII 1965 г. поради здравословни причини. От 1 XII 1968 г. е освободен от щатна длъжност с право на пенсия. Със заповед № 194/1969 г. е назначен за празничен свещеник в гр. Девня, считано от 1 XII 1968 г. На 6 V 1962 г. е отличен с офикия “Протоиерей”, а през 1970 г. – свещеноиконом. Починал на 29 XI 1989 г. в гр. Девня.
       Свещеник Тодор Динков Стоянов, роден в с. Венчан, 36 годишен, енорийски свещеник в с. Дъбравино, Провадийско, осъден да изтърпи две години строг тъмничен затвор, да заплати в полза на държавното съкровище 5 000 (по пет хиляди) лева глоба – заменима при несъстоятелност с по 169 (сто шестдесет и девет) дни затвор, лишава го от правата по чл. 30 от Наказателния закон за срок от 3 (три) години, като присъжда и по 1/3 (по една третинка) от целия имот в полза на държавното съкровище.
       Свещеник Димитър Динков Попстефанов, роден на 21 март 1907 г. в с. Никола Козлево, Новопазарско, живущ в гр. Провадия. За дякон е ръкоположен на 9-ти, а за свещеник на 12.1.1930 г. от Величкия епископ Андрей, Викарий на Варненския и Преславски митрополит. 37 годишен той е признат “за виновен в това, да е с своите слова в църква, банкети и другаде, е допринесал дейно и съществено за извършването или провеждането на деянията изложени в чл. 2, п. п. 1 до 9 включително от Наредбата - закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война с съюзените народи и злодеянията свързани с нея, поради което и на основание чл. 2, п.10 от същия закон, го осъжда на 10 (десет)години строг тъмничен затвор, да заплати на държавното съкровище 10 000 (десет хиляди)лева глоба – заменима при несъстоятелност с по 6 (шест) месеци затвор, лишава го от правата по чл. 30 от Наказателния закон за срок от 15 (петнадесет) години, като присъжда и половината от целия му имот в полза на държавното съкровище.”
           Като подведен и осъден от Народен съд е отстранен от свещенослужение от 10 I 1945 г. С протокол №35, §2 от 2.11.1951 г. му се възлага да завежда временно І Толбухинска градска енория – бивша на протоиерей Иван Вълков, интерниран от гр. Варна. Със заповед №80/10 VII 1952 г. е назначен за щатен свещенослужител в гр. Толбухин (днес Добрич). С писмо №843/1955 г.е назначен за председател на църковното настоятелство на храма “Св. Троица в гр. Толбухин и завеждащ склада на свещи, считано от 1 V с. г. От последното задължение е освободен със заповед №12/1957 г., считано от 1 II с.г. Отличен с офикия “протоиерей” на 9 I 1958 г. Починал на 28 VI 1960 г.

          Още по-конкретно е обвинението срещу свещеник Атанас Радушев, роден във възрожденския град Шумен на 30 VII 1903 г. Завършил Софийската духовна сепинария, ръкоположен за дякон на 25 и за свещеник на 26 II 1928 г. от мастития Варненски и Преславски митрополит Симеон. Буен младеж, като свещеник през 1930 г. е глобен с 50 лв. за неотговаряне на писма, с 15 дни аргос, че вместо да служи в неделя бил на годеж и пирувал, още веднъж аргос за 15 дни, че посещавал кръчми, коледувал и пр. През 1932 г. получава аргос вече за 1 месец, след това 200 лв. глоба за неотговаряне на писма и глоба 500 лв. за посещаване на кръчми. 40 годишен, служещ в гр. Нови Пазар, получава присъда от деветия състав на народния съд за Варненска област, гр. Нови Пазар, от 15 март 1945 г., заедно с Панайот Евстатиев от град Плевен, бивш околийски съдия (вероятно в Нови пазар), 49 годишен.
          Те биват обявени: “за виновни в това, че през периода от 1941 година до 9 септември 1944 година през различни времена са донасяли на полицейските власти сведения за антифашистки прояви на лица от град Нови пазар, а също по време разкриването на конспирацията през лятото на 1944 година, са поощрявали изстезаванията и убийствата на борците за народната свобода като първият е настоявал пред полицейските власти да бъдат ликвидирани около 25 души от задържаните в Гимназията като най - опасни, а вторият е настоявал за по - ефикасни мерки срещу същите, вследствие на което и по силата на член 2, п. 7 и 8 от наредбата - закон за съдене от народен съд виновниците за въвличането България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея ги осъжда: Свещеник Радушев на 10 години строг тъмничен затвор и глоба в размер на 300 000 (триста хиляди) лева заменима в случай на несъстоятелност с 6 месеца тъмничен затвор и лишаване от права за срок от 15 години. Евстатиев е осъден само на 2 г. строг тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв., и лишаване от права за 5 години.
          След изтърпяване на присъдата със заповед №137/14 IX 1951 г. свещ. Радушев е назначен за щатен енорийски свещеник в с. Цар Крум, Преславско. С постановление на Епархийския съвет под №17, §2/28 VI 1952 г. му се прави строго мъмрене за допуснати слабости и предупреждение да се откаже от употребата на алкохолни питиета и да не си позволява волности с установената свещеническа форма. От 1 май 1955 г. е преместен в с. Кюлевча, Коларовградско. Със заповед №102/27 VII 1968 г. е освободен от щатна длъжност с право на пенсия. Починал на 7 XII 1969 г. в гр. Шумен

          Един от най - бързо осъдените духовници е свещеник Илия Нинчев Стефанов, служил в храма “Св. Вмчк Георги Победоносец”, гр. Добрич. Роден на 18 VII 1911 г. в с. Койнаре, Белослатинско, Врачанска епархия. За свещеник е ръкоположен на 7 VII 1939 г. от Врачанския митрополит Паисий. Задържан от народната милиция на 30 януари 1945 г., само след месец и десет дена е произнесена присъда от 8 март с. г., с която е осъден на 5 години строг тъмничен затвор с лишаване от права за осем години. След освобождаването от затвора със заповед №130/1952 г. е назначен за енорийски свещеник в гр. Толбухин (днес Добрич), считано от 1 октомври с. г. След завършване на Софийската духовна академия е класиран като висшист, считано от 1 VIII 1958 г. Освободен от клира на епархията по негова молба със заповед №290/1960 г., считано от 1.11. с. г. Починал през 1986 г.
          Балчишкият енорийски свещеник Марин Попиванов получил присъда за 8 години строг тъмничен затвор, която излежавал в Плевенския затвор.
          Свещеник Васил Дочев, енорийски свещеник на с. Злокучен (Ивански), Шуменско, осъден на смърт.
          Свещеник Велико (Величко) Неделчев Йовчев, роден на 1 IV 1898 г. в с. Риш, Коларовградско, завършил Бачковското свещеническо училище в Бачковския манастир “Св. Богородица”. От брака имал 3 деца. Ръкоположен на 12 II 1925 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон за енорията в родното му село, където служил до 30 X 1944 г. поради това, че е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. След освобождаването му със заповед №121/1953 г. е назначен за щатен енорийски свещеник в с. Писарево, Шуменско, считано от 1.09. с. г. С прот. № 16, §2/4 VIII 1955 г. му се възлага временно и с. Генерал Колево. Починал на 31 X 1986 г. в гр. Шумен.
Информация за отец Величко

          Свещеник Стефан Иванов Попов, роден на 1 I 1903 г. в с. Острец, Троянско. През 1925 г. завършва Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски Чудотворец”. За свещеник ръкоположен на 18 VII 1926 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон. Като енорийски свещеник в гр. Шумен е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. След излизането от затвора е назначен на енорийско служение в храма “Св. Възнесение”, гр. Коларовград със заповед №2/1953 г.,считано от 1 I с. г. На 8 I 1956 г., именния ден на Варненския и Преславски митрополит Йосиф, е възведен в чин “протоиерей”, на 6 V 1962 г. отличен с офикия “свещеноиконом”, а на 26 XII 1977 г., все в катедралния храм “Св. Успение Богородично” гр. Варна, с офикия “ставрофорен свещеноиконом". Със заповед №45/2 III 1962 г. е удостоен с повишена заплата по 65 лв. месечно до 1 III 1964 г., след което да бъде пенсиониран. Със заповед №153/18 X 1968 г. освободен от щатна длъжност с право на пенсия, считано от 1 XI с. г. Със заповед №179/26 XI 1968 г. е назначен за празничен свещеник при храма “Св. Възнесение Господне”, гр. Шумен, считано от 1 XI. с. г. Починал на 4 VI 1989 г. в гр. Шумен.
Информация за о. Стефан

           Свещеник Илия Павлов е роден на 2 VIII 1908 г. в с. Драгоево, Преславско. Завършил свещеническото училище в манастира ”Успение на Св. Богородица”, гара Черепиш, Врачанско. Ръкоположен за свещеник на 14 X 1934 г. за Моминската енория, Варненско. Със заповед №96/15 VIII 1945 г. преместен в с. Смядово, Шуменско. От 16 II е отстранен, но от 16 V 1950 г. е възстановен на служба. Със заповед №63/14 VI 1952г. отново е отсранен от служба, но със заповед №143/1952 г. е назначен в с. Крушари, Толбухинско, считано от 1 II 1952 г. Със заповед №42/1954 г. е отстранен от длъжност, считано от 7 IV 1954 г. понеже бил осъден от Коларовградския (Шуменския) народен съд и изпратен в затвора. Починал на 25 V 1980 г. в гр. Шумен.

          Варненският и Преславски митрополит Йосиф реагира незабавно и чрез своя протосингел архимандрит Тихон с писмо №1979/26 март 1945 г. съвсем деликатно прави запитване до Екзарх Стефан и Св. Синод: “Как трябва да се постъпва по отношение сана на ония свещеници, които са осъдени от Народен съд за политически провинения”. С телеграма вх. №2914/27 април 1945 г. Главният секретар на Св. Синод Архимандрит Дамаскин нарежда: “Изпратете веднага списък на осъдените свещеници от народия съд, кой затвор и колко години. Същи списък изпратените в лагери”. Светкавично с писма №№2913/27 IV и 2945/30 IV с. г. са предоставени сведения само за затворите.
           Митрополит Йосиф не се е задоволил само да отправи запитване до Св. Синод и да представи сведенията, с които разполага, но предпиема активни мерки за подобряване участта на невинните свещеници. В същото време той наредил да се изпратят писма до прокурорите при Варненския, Шуменския и Добричкия областен съд за помилване на осъдените от народния съд свещеници и писма до Св. Синод на Българската православна църква с молба да се направят постъпки пред правителството за помилване на тези свещеници.
           Така с писмо №6020/28 XI 1945 г., подписано от протосингела, но съставено от митрополит Йосиф, чиято чернова е запазена с неговия почерк, отправено до Варненския областен съд, както и до съответните в Шумен и Добрич, се моли да бъдат помилвани свещениците в местните затвори, от които нито един не е попаднал в числото на първите помилвани. Ръкописните си препоръки архиереят нарежда: ”Да се напишат веднага писма до прокурорите до Варненския, Шуменския и Добричкия съд за лежащите в затворите свещеници. Преписи от писмата да се изпратят веднага до Св. Синод с молба и Св. Синод да направи постъпки пред почитаемото Правителство за помилването им. Да се провери как трябва да се адресират правилно писмата – областен или околийски съд и т. н. Препис от писмата да се изпрати служебно и на свещениците (съдените) за сведение”.
           С писмо №6021/28 ноември протосингелът пише до Шуменския областен съд, №6022 до Добричкия областен съд, №6023 до Директора на Варненския Областен затвор, №6024 до Директора на областния затвор гр. Шумен, №6025 до Директора на обладстния затвор гр. Добрич, №6026 до Негово Блаженство Екзарх Стефан и Св. Синод – копия от писмата до затворите.
           С писмо от 12 XII 1945 г. от затвора свещ. Илия Нинчев съобщава, че трябва да се пише и до г. Прокурора на Областния съд, До директора и до комитета на О.Ф. (Отечествения фронт)-Добрич, за да имат поотделно такива писма, за да бъде вписан в списъка на помилванията. Съобщава също, че “отец Марин е отдавна в Плевенския затвор”.
           Българският Патриарх Кирил, възглавил възстановената през 1953 г. Българска Патриаршия, с решение на Св. Синод е съдействал пред Президиума на Народното събрание за осъдени от народни и граждански съдилища и лишени от права свещеници. Успява да постигне помилване на 27 свещеника от различни епархии.
(Църковен вестник, 1953, №30, с. 8/

          Недоволни от извършеното от “Народния съд”, властите започват чистка на интелигенцията, останала след изпращането на свещеници, културни дейци и общественици в затворите. Едни от първите засегнати отново са представители на духовенството. За да не влияят на народа и да не пречат на “народната власт”, целите семейства на свещеници и др. представители на интелигенцията биват изселени на не по - малко от 80 км от централния град. Ето перипетиите на едно такова семейство.
Ставрофорен свещеноиконом Иван Вълков           Ставрофорен свещеноиконом Иван Вълков, роден през 1903 г. в гр. Варна, завършва Софийската духовна семинария на 27 VІІ 1926 г. За дякон е ръкоположен на 15 ІІ 1927 г., за свещеник на 18 ІV 1927 г. и служи в храма “Св. пр. Илия”, гр. Варна. През 1937 г. завършва и Търговска академия, гр. Варна. Раждат му се две деца – Васил и Мария. От 1 Х 1943 г., когато са започнали евакуациите, бомбардировките над София, командирован в с. Паскалево, Добричко със 7 съставни енории. Във Варна се връща след 1944 г. На 6 IV 1949 г. е отличен с офикия “протоиерей”. По решение на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия му предлагат да стане преподавател и ректор на ВИНС, при условие да хвърли расото. Отец Иван отказва. На 6 VІІІ 1949 г. му е връчена заповед за изселване със семейството си: “След 24 часа трябва да бъдете най-малко на 80 км извън града – в с. Житно, Тервелско”.
          До този ден от Варна били изселени голяма част от първенците на града: адвокати, индустриалци, интелигенти. Отец Иван отива да извести за случая в Митрополията. Дома им се разсипвал за мигове: едни навивали килими и пътеки, други грабели сервизи, картини, дрехи, каквото им око зърне. Не останало нищо от библиотеката – периодика, богословска и светска литература, спомените на дядо Николай за разкритията около концентрационните лагери, лични писма и подаръци.
          Настоятелите на храма получили цялата църковна документация, а тази на братството била дадена на о. Васил Димов. Дошли приятелите на семейството, настоятелките и ръководителките на християнското братство и много енориаши. Улиците пред дома били задръстени от хора. Цяла нощ на улицата пред вратата горяла клада от книги, лични архиви, снимки, албуми.
           На 7 VIII (неделя), в 5 часа сутринта, Отец Иван отива с дъщеря си в храма да се прости и отправи молитва за път. Като се върнали в къщи натоварили 4 тонен камион с най-необходимото. Помагали им съседите, които вече били пренесли у дома си зайчетата, гълъбите, прасенцето, беряли гроздето, изнасяли от избата приготвеното за предстоящата зима – дърва и зимнина. Пред дома им било като на митинг – християни, дошли да вземат благословение от своя пастир, трогателна гледка! Тогава дошли и четиримата братя на о. Иван – плач, прегръдки с мъка, без стон и глас. Само най-големият му брат, горски надзирател, казва високо: “Горе главата, братко! Всичко винаги си идва на мястото. От отсечен ствол поникват винаги много млади фиданки!”.
          Между приятелите на о. Иван имало и комунисти, които представили сериозни предложения: Мутафчиев: “Отче, остави Мичето (Мария) - веднага ще сключи фиктивен брак със сина ни и така ще се запази – не знаеш къде отивате”. Друг – партизанин: “Отче, остави детето – Мичето не е малка, ще я оженя за най-големия властник в града ни – така ще ви помогне да се върнете скоро!” и т. н. Нито Мария, нито някой друг могъл да приеме това. Никой за нищо на света не искал семейството да се разделя.
Информация за о. Иван Вълков

          Подобна участ последва семейството на иконом Здравко Попмаджаров. Роден на 14 март 1913 г. в гр. Варна, той завършил Софийската духовна семинария и Юридическия факултет на Софийския университет. Достигнал до кандидат съдия. Владеел руски, немски, румънски, полски и италиянски. За дякон е ръкоположен на 7 I, за свещеник на 8 I 1941 г. от Варненския и Преславскимитрополит Йосиф за ІХ-та варненска градска енория. Със заповед №41/8 VI 1944 г. е преместен в с. Сенокос, Балчишко. Със заповед №208 от 6 II 1945 г. от Сенокос е преместен в гр. Варна.
          На 6 VIII 1949 г. е изселен със семейството си от Варна и въдворен в с. Горна Кабда, Поповско по заповед от милицията. Със заповед №208/10 X 1949 г. на Св. митрополия е освободен от длъжност, считано от 5 VIII 1949 г. поради това, че е изселен. Въпреки това със заповед №26/1 II 1950 г. е назначен в с. Александрово, Търговишко. Със заповед №134/1951 г. му се възлага временно и енорията в с. Конак, считано от 1 II 1951 г., където бива преместен със заповед №39/20 IV 1952 г. Известно време е изпратен в лагер “Росица”.
          В гр. Сталин е върнат със заповед №11/1955 г., считано от 1 II 1955 г. С постановление на Епархийския съвет №10, §1 от 9 VI 1955 г. му е възложено председателството на църковните настоятелства в Любен Каравеловската енория, от 15 VI 1955 г. С писмо №1515 от 6 VIII 1962 г. му е възложено председателството на църковните настоятелства в селата Долни, Горни Близнак и Старо Оряхово, Варненско.
          От 1 VI 1972 г. му е възложено временно обгрижването на вакантната енория на с. Любен Каравелово. На 8 I 1962 г. е удостоен с офикия “протоиерей” в катедралния храм “Успение Богородично”, а на 12 III 1989 г. с офикия иконом от Варненския и Преславски митрополит Кирил в храма “Св. Петка-Параскева Българска”, където служи до кончината си на 4 VII 1993 г..
          Свещеник Михаил К. Николчов, роден на 21 III 1914 г. в с. Бистрец, Врачанско. Завършил Свещеническото училище в манастира “Успение Богородично”, гара Черепиш, Врачанско. За свещеник е ръкоположен на 4 II 1942 г. от Варненския и Преславски митрополит Йосиф за енорията в с. Преселенци, Генерал-Тошевско. Назначен със заповед №20/4 II 1942 г. Със заповед №35/1960 г. е освободен от свещенослужение поради задържането му от властта. От 23 IV 1962 г. е назначен в с. Змеево със заповед №78/1962 г. Починал на 3 I 1996 г.
          Свещеник Димитър Михайлов, роден на 27 X 1901 г., в с. Марково, Новопазарско. Завършил гимназия в гр. Шумен, ръкоположен за свещеник на 3.06.1926 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон за с. Осмар, Шуменско. С писмо №2102/1946 г. строго е предупреден да не се занимава с партийно-политическа дейност. Навярно не се е съобразил с писмото
          Със заповед №88/11 VII 1951 г. освободен от длъжност, считано от деня на задържането му от властта. След излизането му от затвора със заповед № 150/1952 г. е назначен на енорийска служба в с. Осмар, Преславско. Със заповед №3/1959 г. е освободен поради пределна възраст, считано от 1 II 1959 г. Със заповед №21/1960 г. е назначен в с. Кочово от 1 II 1960 г. Със заповед №17/19.02.1963 г. е освободен от служба поради пределна възраст и прослужено време за пенсия, считано от 1 III 1963 г. Починал на 17.01.1974 г.
Информация за о. Димитър

          Свещеноиконом Василий Тодоров Стаменов, роден на 3 май 1919 г. в с. Извор, Пловдивско. През 1938 г. завършил Пловдивската духовна семинария и е бил църковен певец в храма “Св. Атанасий”, гр. Варна. За дякон ръкоположен на 1 XII 1940 г. в храма на Софийската духовна семинария в София от епископ Харитон, а за свещеник на 9 XII 1940 г. в същия храм от Варненския и Преславски митрополит Йосиф за ІІ-ра Провадийска градска енория при храма “Св. Благовещение”. Завежда и с. Кривня, Провадийско от 15 VI 1942 г. до 1 X 1943 г. Назначен е в с. Ведрина до края на ноември 1848 г.
          Задържан от милицията на 30 X 1948 г. и поради това отстранен от длъжност със заповед №73/4 IV 1949 г. С присъда №825/26 IX 1949 г. на Варненския областен съд е "осъден на 10 годишен строг тъмничен затвор, глоба 100 000 лв. и конфискация на имуществото му за 50 000 лв. Присъдата, без сам да се признава за виновен, излежава във Варненския затвор, Белене и Стара Загора, откъдето е освободен.
          Със заповед №61/10 VI 1950 г. е назначен в с. Владиславово, Сталинско. Заема служебното си място обаче от 12 VI 1953 г. Преди това митрополит Йосиф му предложил енорията в гр. Антоново, но свещ. Василий отказал поради специфичността на района – силно комунизиран. Поискал назначение в Преслав, но там вече бил назначен друг свещеник, изтърпял присъда от Народния съд. Макар и сами да са били бедни, християните го обикнали за красноречието и музикалността му, приемали го по всяко време в домовете си, помагали на семейството му с двама сина да преживява мизерията.
          По това време следва задочно в Богословския факултет и го завършва през 1958 г. Със заповед №111/1958 г. е класиран като висшист от 1 VIII 1958 г. С офикия “протоиерей” е отличен на 29.01.1961 г. в катедралния храм гр. Варна. Със заповед №33/1 IV 1970 г. е преместен временно за енорийски свещеник в храма “Св. Николай”, гр. Варна, считано от 1 V 1970 г., като продължава да завежда и Владиславовската енория, тъй като нито той желаел, нито християните от Владиславово са искали да се разделят със своя добър пастир.
          През 1980 г. е назначен за председател на катедралния храм-паметник “Св. Успение Богородично”, гр. Варна. След извършване на голям ремонт е освободен от председателската длъжност и оставен на енорийско служение в катедралния храм. На 25 XII 1987 г. отличен с офикия “свещеноиконом”, на 24 II 1991 г. - “ставрофорен свещеноиконом”. Дълго време завежда библиотеката при св. Митрополия и председател на каса “Взаимопомощ”. От 1 I 1999 г. е изповедник в храма “Св. Петка-Параскева Българска”. Починал на 21 I 2004 г.
          Свещеник Атанас Цонев Ефтенов, роден на 21 XI 1911 г. в с. Дряновец, Разградско. Завършил Черепишкото свещеническо училище в манастира “Успение Богородично”, гара Черепиш, Врачанско. Ръкоположен на 7 XII 1935 г. от Сливенския митрополит Иларион. Свещенодействувал в с. Селиминово, Сливенско от 7 XII 1935 г. до 30 XI 1941 г., с. Княз Симеон, Добришко.
          Със заповед №142/1949 г.е отстранен от длъжност, считано от 8 III 1949 г., когато е бил задържан от милицията. Със заповед №11/27 I 1950 г. е възстановен на служба в с. Дончево, Добричко, считано от 1 II 1950 г. Със заповед №210/1946 г. му е възложена и Драгановската енория, а със заповед №45/1955 г. и Ведринската енория. Починал на 16 октомври 1999 г.
Информация за о. Атанас

          Свещеник Теодосий К. Саръвеев, роден на 2 III 1912 г в гр. Варна. Завършил Софийската духовна семинария и Духовна академия. Ръкоположен за дякон на 15 V 1935 г., и за свещеник на 22 с. м. и година от Величкия епископ Андрей. Служил в Белослав, в с. Кестрич (дн. Виница) от 15 VIII 1942 г. до 1 XII 1945 г. В гр. Добрич е от 1 XII 1944 г. С решение на Епархийския съвет №16, §2/15 VI 1951 г. е преместен в храма “Св. Вмчк Георги”.
          Със заповед №71/21 VI 1951 г. е преместен и въдворен в с. Победа, Толбухинско. Енорията му в гр. Толбухин, съгласно прот. №22, §5/25 VII 1951 г. на Епархийския съвет, временно е възложена на свещеник Енчо Попкамбуров. Със заповед №62/13 VI 1952 г. е възвърнат на ІІІ-та енория при храм “Св. Вмчк Георгий”. С писмо №108/27 I 1953 г. е освободен от обгрижване на енорията в с. Победа. С писмо №644/09 IV 1953 г. му е възложено председателството на Православното християнско братство при храма “Св. Георги” в гр. Толбухин. Със заповед №108/1955 г. е преместен в храма “Св. Троица”, гр. Толбухин, считано от 1 VII 1955 г. С протокол на Епархийския съвет №7, §4/23 III 1957 г. за две години му е възложена и енорията в с. Плачидол.
          На 6 V 1959 г. е отличен с офикия “протоиерей” в храма ”Св. Вмчк Георги” от Варненския и Преславски митрополит Йосиф, а на 8 I 1965 г. с офикия “свещеноиконом” в катедралния храм гр. Варна от същия архиерей. Със заповед №138/1959 г. е преместен в гр. Варна, кв. “Аспарухово”, считано от 1 VIII 1959 г. Със заповед №262/59 г. е назначен за счетоводител в св. Митрополия, считано от 1 I 1960 г. От 1 III 1965 г. е освободен от длъжността счетоводител при митрополията и назначен временно на щатна енорийска служба на Х-та градска енория при храм “Успение на Пресвета Богородица” - старата. От 1 IV 1977 г. е освободен от щатна енорийска служба с право на пенсия и от същата дата е назначен за празничен свещенослужител при храма “Успение на Пресвета Богородица”. Починал на 3 VII 1987 г. в дома си гр. Варна.

          По-късно, през 50-те и 60-те години на ХХ век атеистичната власт постъпва по друг начин. Започва деликатно да притиска свещениците сами да се откажат от служението си. Някои духовници се отказват от сана си поради страх, даже участвуват в сказки в подкрепа на атеизма. Впоследствие се разкайват и църквата ги приема и възстановява на служение. Други, които се оказват твърди във вярата в Бога, биват изпратени в лагери, в затвори без присъди, привикват ги на “разговори”, подлагат ги на мъчения, след които “почиват” от естествена смърт, трети изчезват безследно.
          Ставрофорен иконом Николай Петров Попов, безследно изчезнал. Роден на 24 юли 1898 г. в Добрич. Завършил Софийската духовна семинария и следвал в Богословския факултет гр. Букурещ, Румъния. Ръкоположен за дякон на 24 III 1922 г. и за свещеник на 4 IX 1926 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон. През 1934 г. отличен с офикия протоиерей, а съгласно грамота №673 / 9 II 1937 г. е отличен с офикия “Ставрофорен иконом”. Със заповед №248 от 6 XII 1949 г. е назначен за енорийски свещеник при катедралния храм-паметник “Успение Богородично”, гр. Варна. Съгласно постановление №2, §3 от 16 II 1956 г. е освободен от клира на епархията, считано от 1.02.1956 г. вероятно поради това, че е изчезнал безследно, след като е освободен със задна дата.
          Свещеник Иван Трифонов Георгиев, роден на 2 IX 1925 г. В с. Кулина вода, Плевенско. Завършил Свещеническо училище в манастира “Успение Богородично” гара Черепиш, Врачанско и Никополската гимназия. Измъчван и изпращан в затвор, но не прекършили желанието му да стане духовник. Ръкоположен на 25 VII 1966 г. За дякон в храма на едноименния манастир “Св. Св. Константин и Елена”, гр. Варна и на 26 VII с. г. за свещеник в същия храм от Варненския и Преславски митрополит Йосиф. Със заповед №99/27 VII 1966 г. назначен за енорийски свещеник в с. Крушари, Толбухинско, считано от същата дата. На 26 XII 1977 г. отличен с офикия протоиерей. Починал на 16 август 1991 г.
Информация за о. Иван

          Свещеник Йордан Русев Атанасов, роден на 30 XII 1909 г. в с. Горна Студена, Свищовско. Завършил Духовното училище в Черепишкия манастир “Успение Богородично”, Врачанска епархия. Ръкоположен на 24 XI 1940 г. за енорията на с. Плиска, първата древна столица на България, след което в с. Слънчево, Варненска духовна околия. От 5 VII 1944 г. отново е назначен на енорията в Плиска. Обучавал най-много деца по вероучение в епархията, взето процентно – 274 деца в 7 групи. Във Варна един свещеник е обучавал от 1 до 5 групи в рамките от 24 до 241 деца. Поради тази му усърдна дейност той е привикван в Държавна сигурност, изтезаван и пуснат да се върне пеш в снега през зимата. От простудата заболява и почива на 5 февруари 1952 г.

          Свещеник Иван Колев Дяков, роден на 14 VI 1919 г. в с. Злокучен (днес Ивански), Шуменско. Завършва Софийската духовна семинария и ръкоположен на 13 IV 1941 г. за енорийски свещеник на храма “Св. Архангел Михаил” гр. Смядово, Шуменска духовна околия, като последователно му възлагат енориите в с. Риш (1945) и с. Златар (1952 г.). От 15 VIII 1954 г. е освободен от председателството на църковното настоятелство в Смядово.
          Във връзка с атеистичната кампания през 60-те години за принуждаване на свещеници да се откажат от църковно служение, той е освободен по негово желание от 15 II 1963 г. За кратко време той успява да преодолее натиска и се връща към свещеническото си служение и от 21 XI 1963 г. е назначен в храма “Св. Троица” на родното си село Ивански. От 1 IX 1967 г. е назначен в храма “Св. Три Светители”, гр. Шумен. От 1 X 1984 г. е пенсиониран и назначен за председател на църковното настоятелство при същия храм. Починал на 31 I 1992 г.

           Свещеник Димитър Йорданов Димитров, роден на 12 VI 1913 г. в гр. Русе, завършил Софийска духовна семинария и Богословски факултет в София. Ръкоположен за дякон през май 1935 г. от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От май 1935 г. до 7 IX 1940 г. служил в с. Баниска, Беленско. От 17 IX 1940 г. до 31 VII 1949 г. в с. Карапелит, Добричко. Със заповед №141/19 VII 1949 г. е назначен на ХV енория в гр. Варна, считано от 1 VIII 1949 г. Със заповед №72 от 21 VI 1951 г. преместен на служба в с. Красен, Генерал Тошевско. С решение №2 от 13 IX 1951 г. по духовно Дело №3/1951 г. е низвергнат от свещенически сан, понеже е хвърлил самоволно свещеническото облекло, избръснал се, постъпил на служба в нецърковно учреждение, като отказал да заеме длъжността си на енорийски свещеник в с. Красен, Генерал Тошевско. Решението не е одобрено от епархийския архиерей.
           Със заповед №43 от 24 IV 1952 г. е назначен в с. Шабла, Балчишко. Със заповед №21/1955 г. е преместен в кв. Аспарухово, гр. Сталин, от 1.03.1955 г., като продължава да обгрижва временно и Шабленската енория заедно със свещеник Стоян Шишков. Със заповед №51/22 IV 1955 г. е назначен Председател на храма в с. Шабла, Балчишко. Със заповед №121/1955 г. е назначен на енория в с. Шабла от 1 IX 1955 г. Със заповед №198/1960 г. е назначен при храм”Св. Петка Българска”, гр. Варна, считано от 1 X 1960 г. Съгласно писмо на Св. Синод №10/2 I 1965 г. произведен протоиерей на 9 I 1965 г. от Варненския и Преславски митрополит Йосиф в катедралния храм гр. Варна. Починал на 10 IV 1969 г.

           Свещеник Петър Динев Георгиев, роден на 27 IX 1936 г. в с. Доброплодно, Провадийско. Завършил Софийската духовна семинария през 1955 г. Ръкоположен за дякон на 8 I 1958 г., а за свещеник - на 9 I 1958 г. от Варненския и Преславски митрополит Йосиф за енорията в с. Житница, Провадийско. Назначен със заповед №2 от 9 I 1958 г. Със заповед №19/17 II 1961 г. освободен от служба поради самоволно отричане от сан, считано от 13 II 1961 г.

           Свещеник Георги Христов Димитров, роден на 28 II 1924 г. в с. Млада гвардия, Провадийско. Завършил свещеническото училище в манастира “Успение Богородично”, гара Черепиш, Врачанско. За дякон ръкоположен на 10 II 1952 г., а за свещеник – на 12 II същата година. Назначен за енорията в с. Млада гвардия със заповед №22/12 II 1952 г. Със заповед №50/1957 г. е преместен в с. Ведрина от 16 V 1957 г. Освободен от служение със заповед №76 от 18 V 1961 г. поради самоволно отричане от сан, считано от 8 IV 1961 г.

           Свещеник Михаил Стоянов Мавродиев, роден на 16 II 1923 г. в с. Долен Близнак, Варненско. Завършил Свещеническото училище в манастира “Успение Богородично” край гара Черепиш, Врачанско. Ръкоположен за дякон на 18 III 1951 г. и за свещеник на 23 IV същата година от Сталинския и Преславски митрополит Йосиф. Назначен на енорията в с. Бдинци от 26 V 1951 г. Освободен от служение със заповед №77 от 18 V 1961 г. поради отричане от сан, считано от 19 II 1961 г.

          Други изпитания, които трябвало да претърпят някои свещеници е била придобиване на жителство в големите градове.
          Свещеник Димитър Попфилипов Добрев, роден на 15 V 1927 г. в гр. Пловдив. Завършва Духовна семинария и Богословския факултет в София през 1950 г. От 1 X 1947 г. до 20 II 1951 г. е певец в Патриаршеския ставропигиален храм-паметник “Св. Александър Невски” в София, след което в катедралния храм-паметник “Успение Богородично” в гр. Варна от 1 XII 1953 до 15 III 1955 г. На 6 III 1955 г. е ръкоположен за дякон, а на 13-ти същия месец в София за свещеник от Българския патриарх Кирил.
           Назначен за свещеник в храма “Св. Богородица” гр. Пазарджик, Софийска епархия, която все още възглавявал Патриарх Кирил от 16 III 1955 г. до 15 IX 1967 г. От 16 IX 1967 г. до 15 VI 1968 г. е служил в храма “Св. Архангел Михаил” гр. Пазарджик. От 16 VI 1968 г. до 30 VII 1968 г. служи в храма “Св. Вмчк Георги”, гр. Първомай. Със заповед №103/30 VII 1968 г. е назначен на енорийска служба при катедралния храм-паметник “Успение Богородично” в гр. Варна, считано от 1 VIII 1968 г. От 15 VII 1973 г. е освободен от енорийско служение при катедралния храм поради липса на местно жителство и се завръща в Пловдивска епархия
          Свещеник Кръстю Димитров, роден на 12 IX 1881 г. в с. Ташла-мюселим, Одринско (Адрианополско), завършил І-ви клас. Ръкоположен на 21 XI 1911 г. Назначен в с. Арковна. Със заповед №19/28 I 1949 г. освободен от длъжност с право на пенсиониране, считано от 1 III 1949 г. като завежда енорията. Със заповед №100/8 VI 1950 г. възстановен на щатна служба в с. Арковна, считано от 1 VII 1950 г. Със заповед №101/1951 г. е освободен от щатна служба с право на пенсия, като със заповед №102/1951 г. му се възлага временно същата енория без заплата. С прот. №13, §2/22 V 1952 г. на Епархийския съвет е освободен от завеждане на енорията в с. Арковна.
          Свещеник Методий Соколов Лалчев, роден на 27/14 V 1904 г. в гр. Цариброд - Балево. Завършил богословие в гр. Призрен, Югославия. Владеел сръбско-хърватски и словенски език. Ръкоположен за дякон на 24 V 1928г. и за свещеник на 21 IX 1929 г.в гр. Пещ от Загребския митрополит Доситей. Служил в гр. Ниш 1935-1936, Алексинац 1936-1941 г., София, Бояна 1 III 1942-1953 г., от 1.05.1950-30 юли 1953 г. служил в с. Якимово, Ломско. В с. Българево, Балчишко назначен със заповед №128/1953 г. от 1 IX 1953 г. От 1 III 1960 г. е преместен в Дългопол. Освободен от щатна длъжност с право на пенсия със заповед №187/30 XII 1965 г. Със заповед №84/1 VII 1966 г. назначен за празничен свещенослужител с 20 лв. месечно възнаграждение. Починал на 27 XII 1983 г. и погребан в София.
          Свещеник Димитър Севериянович Томачински, роден на 2 X 1896 г. в с. Тульочин, Миницкая область, Украина. Завършил Каменец-Подолската духовна семинария, женен, с 5 деца. Ръкоположен за дякон на 26 IX 1922 г. и за свещеник на 27 IX 1922 г. от митрополит Доситей, Управляващ Мукачевската епархия, Карпатска Русия. Назначен в с. Любен Каравелово със заповед №3/1 II 1952 г. Освободен от служение със заповед №93/1955 г. считано от 1 VI 1955 г. поради завръщане в Родината си.

          По сведения на Варненска и Преславска св. Митрополия с писмо №2136/31 III 1945 г. на Протосингела до Екзарх Стефан, което не е много изискано, тъй като не е спазено нивото, от народен съд са осъдени:
          1. Свещеник Васил Дочев, енорийски свещеник на с. Злокучен (Ивански), Шуменско, съден на смърт.
          2. Свещеник Величко Неделчев, енорийски свещеник в с. Риш, Преславско, осъден на доживотен строг тъмничен затвор.
          3. Свещеник Христо Симеонов Маринов, 54 годишен, роден в. Девенци,
          4. Свещеник Стефан Попов, енорийски в гр. Шумен, на 15 години строг тъмничен затвор.
          5. Свещеник Георги Иванов Недев, роден в с. Девня, 37 годишен, енорийски свещеник на с. Султанци, Провадийско, на 15 години строг тъмничен затвор.
          6. Свещеник Димитър Динков Попстефанов, 37 годишен, роден в с. Никола Козлево, Новопазарско,живущ гр. Провадия, на 10 години строг тъмничен затвор.
          7. Свещеник Атанас Радушев, 40 годишен, гр. Нови Пазар, на 10 години строг тъмничен затвор.
          8. Свещеник Илия Нинчев, служил в храма “Св. Вмчк Георги Победоносец”
          9. Свещеник Тодор Динков Стоянов, 36 годишен, роден в с. Венчан, енорийски свещеник в с. Дъбравино, Провадийско.

          По време на пребиваването в затвора на свещ. Георгиев в енорията му са назначавани други свещеници, но не са успявали да се задържат поради атеистичния натиск върху тях. Така например свещ. Стоян М. Златков с зап. №2/1 I 1954 г. е назначен в с. Крушари. Освободен със зап. №162/1954 г. считано от 15 XI 1954 г. поради преминаване в друга епархия.
          Един от най-бързо осъдените духовници е свещеник Илия Нинчев Стефанов, служил в храма “Св. Вмчк Георги Победоносец”, гр. Добрич. Роден на 18 VII 1911 г. в с. Койнаре, Белослатинско, Врачанска епархия. За свещеник ръкоположен на 7 V 1939 г. от Врачанския митрополит Паисий. Задържан от народната милиция на 30 I 1945 г., само след месец и десет дена е произнесена присъда от 8 март с. г., с която е осъден на 5 години строг тъмничен затвор с лишаване от права за осем години. След освобождаването от затвора със заповед №130/1952 г. отново е назначен за енорийски свещеник в гр. Толбухин (днес Добрич), считано от 1 октомври с. г. След завършване на Софийската духовна академия е класиран като висшист, считано от 1.08.1958 г. Освободен от клира на епархията по негова молба със заповед №290/1960 г., считано от 1.11. с. г. Починал през 1986 г.
          Свещеник Велико (Величко) Неделчев Йовчев, роден на 1 IV 1898 г. в с. Риш, Коларовградско, завършил Бачковското свещеническо училище в Бачковския манастир “Св. Богородица”. От брака имал 3 деца. Ръкоположен на 12 II 1925 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон за енорията в родното му село, където служил до 30 X 1944 г. поради това, че е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. След освобождаването му със заповед №121/1953 г. е назначен за щатен енорийски свещеник в с. Писарево, Шуменско, считано от 1 IX с. г. С прот. № 16, §2/4 VIII 1955 г. му се възлага временно и с. Генерал Колево. Починал на 31 X 1986 г. в гр. Шумен.
          Свещеник Стефан Иванов Попов, роден на 1 I 1903 г. в с. Острец, Троянско. През 1925 г. завършва Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски Чудотворец”. За свещеник ръкоположен на 18 VII 1926 г. от Варненския и Преславски митрополит Симеон. Като енорийски свещеник в гр. Шумен е осъден на 15 години строг тъмничен затвор След излизането от затвора е назначен на енорийско служение в храма “Св. Възнесение”, гр. Коларовград със заповед №2/1953 г., считано от 1 I с. г. На 8 I 1956 г., именния ден на Варненския и Преславски митрополит Йосиф, е възведен в чин “протоиерей”, на 6.05.1962 г. отличен с офикия “свещеноиконом”, а на 26.12.1977 г., все в катедралния храм “Св. Успение Богородично” гр. Варна, с офикия “ставрофорен свещеноиконом”. Със заповед №45/2 III 1962 г. е удостоен с повишена заплата по 65 лв. месечно до 1 III 1964 г., след което да бъде пенсиониран. Със заповед №153/18 X 1968 г. освободен от щатна длъжност с право на пенсия, считано от 1 XI с. г. Със заповед №179/26 XI 1968 г. е назначен за празничен свещеник при храма “Св. Възнесение Господне”, гр. Шумен, считано от 1 XI с. г. Починал на 4 VI 1989 г. в гр. Шумен.

          Държавен архив Варна, фонд №635, опис №1, а/е№34, л. 4.
          Държавен архив Варна,фонд №635, опис №2, а/е №27, л. 27-28.
          Архив на Варненска и Великопреславска Света митрополия
          Протоиерей Васил Т. Димов, "Православните църкви и селища във Варненска околия", Варна, 1958 г., неиздаден труд.
          Ставрофорен иконом Николай Цветков Василев, "Репресиите през времето на комунистическия режим във Видински регион и България", София, 2000 г.


Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2017 "Православни ценности" All rights reserved