Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
СТАР САЙТ ДО 2016 Г
Светии
Духовници
Жертви на атеизма
Манастири
Варненска духовна околия
Шуменска духовна околия
Търговишка духовна околия
Провадийска духовна околия

СТАВРОФОРЕН СВЕЩЕНОИКОНОМ ИВАН ВЪЛКОВ ОТ ВАРНА
Ставрофорен свещеноиконом Иван Вълков           Ставрофорен свещеноиконом Иван Вълков, роден през 1903 г. в гр. Варна, завършва Софийската духовна семинария на 27 VІІ 1926 г. За дякон е ръкоположен на 15 ІІ 1927 г., за свещеник на 18 ІV 1927 г. и служи в храма “Св. пр. Илия”, гр. Варна. През 1937 г. завършва и Търговска академия, гр. Варна. Раждат му се две деца – Васил и Мария. От 1 Х 1943 г., когато са започнали евакуациите, бомбардировките над София, командирован в с. Паскалево, Добричко със 7 съставни енории. Във Варна се връща след 1944 г. На 6 IV 1949 г. е отличен с офикия “протоиерей”. По решение на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия му предлагат да стане преподавател и ректор на ВИНС, при условие да хвърли расото. Отец Иван отказва. На 6 VІІІ 1949 г. му е връчена заповед за изселване със семейството си: “След 24 часа трябва да бъдете най-малко на 80 км извън града – в с. Житно, Тервелско”.
          До този ден от Варна били изселени голяма част от първенците на града: адвокати, индустриалци, интелигенти. Отец Иван отива да извести за случая в Митрополията. Дома им се разсипвал за мигове: едни навивали килими и пътеки, други грабели сервизи, картини, дрехи, каквото им око зърне. Не останало нищо от библиотеката – периодика, богословска и светска литература, спомените на дядо Николай за разкритията около концентрационните лагери, лични писма и подаръци.
          Настоятелите на храма получили цялата църковна документация, а тази на братството била дадена на о. Васил Димов. Дошли приятелите на семейството, настоятелките и ръководителките на християнското братство и много енориаши. Улиците пред дома били задръстени от хора. Цяла нощ на улицата пред вратата горяла клада от книги, лични архиви, снимки, албуми. На 7 VIII (неделя), в 5 часа сутринта, Отец Иван отива с дъщеря си в храма да се прости и отправи молитва за път. Като се върнали в къщи натоварили 4 тонен камион с най-необходимото. Помагали им съседите, които вече били пренесли у дома си зайчетата, гълъбите, прасенцето, беряли гроздето, изнасяли от избата приготвеното за предстоящата зима – дърва и зимнина.
          Пред дома им било като на митинг – християни, дошли да вземат благословение от своя пастир, трогателна гледка! Тогава дошли и четиримата братя на о. Иван – плач, прегръдки с мъка, без стон и глас. Само най-големият му брат, горски надзирател, казва високо: “Горе главата, братко! Всичко винаги си идва на мястото. От отсечен ствол поникват винаги много млади фиданки!”.
          Между приятелите на о. Иван имало и комунисти, които представили сериозни предложения: Мутафчиев: “Отче, остави Мичето (Мария) - веднага ще сключи фиктивен брак със сина ни и така ще се запази – не знаеш къде отивате”. Друг – партизанин: “Отче, остави детето – Мичето не е малка, ще я оженя за най-големия властник в града ни – така ще ви помогне да се върнете скоро!” и т. н. Нито Мария, нито някой друг могъл да приеме това. Никой за нищо на света не искал семейството да се разделя.
          От мъка още при потеглянето на камиона Мария получава първия си асматичен пристъп. Оттогава и до днес болестта я съпътствува. Оживяла от пристъпа под влияние на ласките на майка си, брат си и добрите им съседи, които гласно проклинали “новата нечовешка комунистическа власт”. Отец Иван благославял всички: “Моля Бога да дарува на всички ви здраве, ум и разум. Пак ще севидим – тук или горе – все едно! Помнете, че доброто и истината винаги побеждават, а под небето нищо тайно не остава!”
          Така се сбогували с всички и всичко и потеглили към Тервел. От свещениците и митрополията никой не ги изпратил. Само презвитерата на о. Лазар дошла и подарила на Мария чашка зa вода за спомен от дъщеря й Климентина, с която били близки приятелки още от гимназията. През цялото време била край тях и попадията на о. Михаил от Аджамлер.
          Като пристигнали пред околийското управление на МВР - Тервел ги държали навън от 10.00 до 17 часа след обяд. Влизали, излизали,разговаряли насаме с шофьора. В последствие узнали, че са го увещавали да изхвърли багажа им на полето и да си замине. С риск и него да последва изселване, шофьорът отказал да стори таковa нечовешко дело. Започнали да ги извикват един по един. Питали ги дали знаят защо ги изселват, вземали отпечатъци от пръстите им. Не могли да им отговорят, тъй като с никого не са имали лоши отношения, домът им нямал ключ и вратите им винаги са били отворени за всички хора. Единствено презвитерата отговорила смело: “Изселват ни, защото светим в тъмнината!”
          Вечерта им заявили, че в околията няма с. Житно и затова ще ги изпратят в с. Професор Златарски, на 14 км от Тервел. Дали им купони за хляб и право два пъти месечно да отиват в Тервел за хляб, като се представят в Околийското управление на МВР. Превозни средства между Тервел и селото нямало. Нямало и вода в в тази хълмиста безводна степ на Делиормана (Лудогорието). Предоставили им право да вземат вода два пъти в седмицата по една стомна за пиене от чешма на 5 км от селото. В местопребиваването трябвало два пъти в деня – в 7 часа сутринта и в 17 часа след обяд да се явяват и подписват пред наместника. Нямали са право на писма, телефонни разговори и срещи с когото и да било.
          В с. Проф. Златарски пристигнали късно вечерта. Спряли на площада, наместничеството не работело. С пушка на рамо ги посрещнал селският милиционер и партиен секретар Трифон. Попитали за квартира, но никой от селяните не смеел да им предложи такава. Само една бабичка се престрашила и казала: “Ами, че на поляната ли ша останат, ба? Я вървете у дома – и вий сте `ора и то от черквата!” Така се настанили в къщата на баба Петра. Там живеели синът й, снаха й и 9 годишният й внук, ообрасъл с коса, неизмит, неподстриган, когото Мария инстиктивно, без обяснение за себе си, веднага го нарекла Ботев.
          Дали им една стаичка до обора, измазана с кал, с миризма на овча тор в приземния етаж, с един прозорец без стъкла, с 4 куки, както им казали: “Да не крадат”. Стаята имала 9 открити греди на тавана, които Мария брояла до заспиване отзад напред и отпред назад. Пред вратата на стаята веднага постлали тюфлек със слама и върху него “се инсталирал” Трифон с пушката. Имали две столчета, малка масичка, шевната машина на попадията, шкафче с няколко чинийки, 2 тенджерки, тиганче, котлонче, 4 чашки, прибори за хранене, ежедневно облекло, обувки, чанта с лекарства и чанта на свещеника с епитрахил, св. Антиминс, сухо причастие, требник, малко евангелие, напрестолен кръст ...
          Добре, че съседите се сетили да сложат в камиона бъчвичка с вода, леген, 2 дамаджани, стомна и две кофи. Това за тях било истинско съкровище през горещините, още повече, когато знаели, че няма такава. “Вода сега няма, защото минаваме през пустинята”, казвал о. Иван, като добавял: “но има и оазиси, нали?
          В селото започнал “програмираният” живот. Сутрин, след “разписване” о. Иван с двете си деца отивали “на шосето”, което се правело от с. Златарски до с. Честименско, за да чукат камъни. Работниците им подхвърляли хляб, който с гордост на “припечелили” отнасяли вечер “у дома”, за да се нахранят всички. Скоро селяните започнали да се опитват да ги заговарят – за болест, за цяр, за училище. След като ги опознали ги питали: “Ама защо сте тука, като сте толкова свястни хора?” Попадията започнала да шие на машината за хазяите “за наема”, тъй като всичките им средства били задържани, свещеникът без заплата и работа, неговите и детските влогове задържани “без право на теглене от банката”.
          Затова пък камионите на бай Продан, тогава собственик на хотел ”Мусала”, Варна, спирали, за “да се оправят” до шосето и забравяли хляб, писмо, сирене, маслини и др. Още в първите дни на пристигането им Трифон обявил, че “ще конфискува машината” на попадията. Тогава кротката презвитера станала такава, каквато не са я били виждали никога и заявила: “Ако само посегнеш, ще доведа ревизия от София. Машината е лично моя. Не е едра собственост, не съм съдена за конфискации и ти ще си получиш полагаемото веднага – даже и за тюфлека пред вратата ни. Ние не сме затворници, а само преместени тука, за да ви донесем знания и култура!”
          “Ама и аз имам нужда от риза, пуловер ... ”
, отговорил той. Така за една нощ попадията му ушила риза, подарила му един от пуловерите на сина си и нови чорапи ... и примирието на "Тервелското поле” станало. Машината за шев си останала при стопаните, а тюфлека с пушката и Трифон се отместили така, че са могли спокойно да излизат извън стаичката. Въпреки това не можели още да си кажат нищо спокойно, защото всичко се подслушвало и “украсявало”. Тогава Мария се сетила, че в джоба на якето си имала малка пикола. Така устната хармоничка се превърнала в “заглушител”. Мария я надувала с български хора до разраняване на устните, за да могат другите трима да си говорят ”не на ухо”.
          Когато се прибирали вечер, Мария забелязала, че много пчели се трупали по единствените на това място “цветя” – магарешки бодли. Казала на баща си: “Татко, хайде да станем пчелари!”- “Ами и аз си мисля същото в момента”, казал о. Иван. За тяхна радост намерили пръчки, през нощта изплели тръвна и на другия ден я заложили до бодлите. Така след два дена се хванал рой. Това било първата им придобивка и радост – Пчелари сме и ще си имаме кошери и пчели!. Това събитие в последствие накарало о. Иван да стане пчелар, да отглежда около 60 кошера пчели и да участвува с личен опит в международни срещи на пчеларите.
          Похвалили се на хазяина, който казал, че има пари, но няма акъл. Купил два кошера пчели и така поставили началото. Силни пчели, богата паша ... и първото “цедене” на мед, първите приходи! Черпак мед – черпак мляко, зелени домати (там не ядяли червени), картофки. Като отивали да се “разпишат”, селяните вече ги чакали “ей тъй, за приказка”. Жените настоявали пред наместника и решили Мария вместо на шосето да отива с тях на работа на полето. Но те били корави селски жени, които хем работели, хем си почивали, изправени на мотиките. А крехката Мария разбивала кирпичените буци и все не можела да бъде наравно с тях. Съжалението им я карало да се чувства подтисната, защото не можела да бъде като тях.
          В един горещ и задушен ден получава слънчев и топлинен удар. Събудила се върху коня на “циганчето”, един от горските надзиратели. Бил сложил кърпата си върху главата й. Като отворела очи, виждала милиони червени слънца. А той вървял и проклинал докато стигнали до квартирата им: “Не стига, че ние се мъчим, ами и ще убиваме хората, дето ни отварят очите за хубавото!” Попадията веднага затъмнила и без друго тъмната стаичка и полага Мария на леглото. За няколко дни 19-годишното момиче, тежко 40 кг, се оправило.
          Наближавал 28.VІІІ. - "Успение на Пресвета Богородица" (Тогава Българскатa православна църква празнуваше по стария календар). В с. Златарски нямало църква. О. Иван решил да отиде със сина си за хляб в Тервел. Баба Петра казала, че в с. Честименско имало църква, но е закована. ”Нали е ново време, няма свещеник. Не е имало и комка, макар, че хората си постят”. Вместо за хляб двамата мъже отиват в Околийското управление на МВР, Тервел, за да помолят о. Иван да служи на Св. Богородица в църквата на Честименско.
          Докато околийският управител се чудел какво да отговори, Бог се намесва. В стаята влязал млад мъж (Демирев, един от Варненските шефове на Държавна сигурност). Спуска се веднага към о. Иван, за да му целуне ръка. Околийският управител се стъписал. Демирев полюбопитствал: “Скъпи ми отец Иване, по каква работа сте тука с Васко?” Тогава околийският казал, че са изселени. Демирев ахнал, ударил се по челото и казал: “Как е възможно това? Той единствен беше при нас в затвора и по съдилищата. Та нашите, наистина, са полудели, щом и това семейство са изселили. Та те са образци за възпитание, скромност, човеколюбие. Отче, какво мога да направя за Вас?”
          Тогава околийският на Тервел предоставил на този човек да реши проблема с богослужението в с. Честименско. Той дал разрешение. Тогава о. Иван помолил един човек да ги закара до с. Честименско. Отковават оградата, удрят камбанката и о. Иван обявил, че ще служи на следващия ден. Но нямало просфора, одеждите мръсни, престола – гол, без покривки. Намерили няколко богослужебни книги. С риск за ново изселване отишли до Силистра с каручката и помолили по телефона Доростолския и Червенски митрополит Михаил от Русе да благослови на о. Иван да служи. От силистренски храм вземат просфора, чаша и дискос, вино и др. неща, необходими за св. литургия.
          Презвитерата с дъщеря си преживяли ужас като предполагали, че в Тервел са ги задържали. Отишли в общината за "разписване". Нямало никоЙ, тефтерът стоял на мястото си, разграфен по дати за подписите им. Подписали бащата и сина и бързо се прибрали. Около 23 часа пеш, с бохча на рамо, о. Иван се връща със сина си." Утре, на Св. Богородица, ще служим с Васко и теб в с. Честименско. Но ти, моя скъпа спътнице в живота, ще измислиш покривка за св.престол, за под иконите. Тамян, свещи, просфора, вино и всичко останало имам. Ще почистиш и одеждите”. Така през нощта с помощта на Божията Майка, майка и дъщеря приготвили всичко. Свещеникът подготвил проповедта си, синът прегледал службата.
          На другия ден Мария останала “заложница” в с. Златарски, а о. Иван с презвитерата и сина си отишли на църквата “с нямото разрешение” на околийския управител Стаматов. Църквата е била препълнена с християни и комунисти. Свещеникът, надарен с благовидна и висока осанка говорил както винаги кротко и красноречиво за силата на вярата и любовта към Бога и между човеците.
          Привечер наместникът на общината пристигнал в стаята им и се обърнал към о. Иван с думите: “Дядо попе, ти не си само за нашето село. Аз за пръв път чух, че човек трябва да обича и се моли и за враговете си. Та ти не си само “учен”, но си и “свят човек”. Аз не съм вярващ, но са ме кръстили. Вече няма да чукате камъни на шосето, а ще учите нас, децата и жените ни. Пратен съм от хората на селото ни да ти кажа това.”
          Така Св. Богородица помогнала и възнаградила ревностния свещенослужител и благочестивото му семейство, като “изключително строгият режим” бил отменен. Нямали право да напускат селото, но можели всеки ден да ходят за вода, да получават писма. Няколко дена след това имали и първото си посещение от едно от сирачетата в квартала от Варна – Марчето. Вървяла пеш от Тервел до селото с вързопче храна и скътани от съседите парички. На въпроса не ги ли е забравила, тя отговорила: “Миличка лельо попадийке, нали ние с братчето ми близнак сме отгледани и хранени от тебе. Как ще ви забравя?” Постояла половин ден и си заминала без някой да я забележи, като стоплила душите им.
          Към паричките, които Марчето донесло добавили заем от един съсед и така синът получил разрешение да отиде в “отпуск за оправяне на изпитите в София”. Размислил и преценил, че трябва “да изчезне” от Богословския факултет. Явява се на приравнителни изпити и се прехвърля в правния факултет. Записва сестра си във физико - математическия факултет, след като научава, че ще разрешат на децата на изселени семейства да продължат образованието си. Приемат я и в двата. Получават разрешение да отидат в София, където девойката записва математика.
          Само след десетина дена я извикват в отдел “кадри” на Университета. “Съжаляваме, й казват, имате отличен успех,но нямате постоянно местожителство, нито ОФ (Отечествено-фронтовска) бележска, а сте изключен от обучение във Варна студент”. Опитва се да постъпи в различни институти и училища: учителския институт, приложни изкуства, Музикалната Академия с цигулка и др., но уви. След отличния изпит – същите отговори.
          Връща се при родителите си, майка й болна, брат й в София без пари. Един ден при разписването в наместничеството вижда парче вестник “Земеделско знаме”. В него прочита обява за приемане на кандидати за конкурс в Акушерския институт, Варна. От Околийското управление в Тервел получава разрешение за три дни да се яви на конкурса, но без да отива до дома си, без да се среща с познати. Не я пускат да нощува в Института и отива при отец Михаил, който живеел срещу тях. Посрещнали я с много топлина и обич, надошли съседи и познати. Явява се два дни на изпити и я приемат.
          В същото време изготвя изложение за перипетиите си до Вълко Червенков в КНИК (Комитет за изкуство и култура) и копие до Държавния съвет. Не след дълго време се получава отговор до директорката на Института да провери случая. В последствие Мария получава разрешение да постъпи където иска от факултетите, в които е приета. Липсата на средства даже за път до София, но най-вече привързаността й към семейството определят решението й да остане във Варна. Родителите с радост одобряват решението на дъщеря си.
          През 1951 г. о. Иван получава разрешение да живее в Добрич. Назначен е в храма “Св. Троица”. Брат и сестра веднага отиват при родителите си и им помагат да съберат багажа през нощта. Баба хаджийка Медникарова и отец Камбуров им помагат да намерят квартира до гарата – стая и антре, прозорци със стъкла,таблени кревати,мивка и много, много вода, магазини, църкви.
          В Добрич се събират всички изселени в този край варненци. Радостта не е дълга. След няколко щастливи месеци на общуване ги подготвят за зимен “излет”. Изпращат ги в с. Коларци, все пак на шосе, през което минава рейс, магазин, в който се продавал хляб с купони. На 14 I 1952 г. за пръв път пускат о. Иван да отиде до София по случай именния ден на сина му.
          Така използвал случая да се яви при Пловдивския митрополит Кирил, Наместник-Председател на Св. Синод и подал молба за анкета за изселването им от Варна. На 20 IX 1952 г. получават съобщение, че могат да се върнат във Варна. Научили новината заприиждали съдеди, приятели, енориаши, настоятели на храма, където служел о. Иван. На служение бил назначен в старинния храм “Успение на Пресвета Богородица” от 1 март 1955 г. През същата година е преместен в храма “Св. Атанасий Велики” до превръщането му в концертна зала през 1959 г. На 23 I 1956 г. е отличен с офикия “свещеноиконом” в катедралния храм гр. Варна.
          Пенсионирва се през 1965 г. и е назначен в храма “Св. прпмца Параскева”, където служи само в петък, заедно с руснака архимандрит Кирил, който малко след това се разболява и о. Иван го замества. Така до 1 I 1989 г., когато предава документацията на храма на о. Захарий Липчев.
          На 27 XII 1977 г. е отличен от Варненския и Преславски митрополит Йосиф с офикията “ставрофорен свещеноиконом” в катедралния храм. По случай 30 г. от Възстановяването на Българската патриаршия – 1983 г. е получил нагръден кръст от Московския и Всерусийски патриарх Пимен. Във връзка с 80-годишнината му е награден с кръст с украшения от Московската Патриаршия. Починал на 30 IX 1999 г. след 87 години свещенослужение в различни храмове на Варна, Паскалево и Добрич, общински и епархийски съветник, 96 години живот, изпълнен с църковна, народна и обществена служба.

          Архив на Варненска и Великопреславска св. митрополия.
          Мария Попиванова Димитрова "Реквием за баща ми", Варна, 2001 г.


Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2017 "Православни ценности" All rights reserved