Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
Копнеж и призоваване
Копнеж и призоваване (Неделя на Закхей)
   Написано от прот. Александър Лашков
  Голяма група младежи отива на излет в планината. Както често се случва, времето внезапно се влошава и пада гъста мъгла. Тъй като са тръгнали без водач, младежите изгубват пътя. Започват спорове накъде да се върви. В това време някои чуват далечен, едва доловим звън на камбана и предлагат да вървят нататък. Те знаят, че в някои планински хижи при мъгливо и лошо време бият камбана, за да ориентират туристите. Но други, колкото и да се напрягат, не чуват никакъв звън и отказват да тръгнат след този въображаем според тях сигнал. Така групата се разделя. Едни тръгват след камбанния звън, макар че в тази посока има едва различима, стръмна и камениста пътека, други поемат надясно, трети – наляво, а по-голямата част избират най-лесното – тръгват надолу, надявайки се по-скоро да слязат от планината и да избягат от лошото време...
  Избавили се невредими само първите. Макар пътеката, по която тръгнали, да била много стръмна и неудобна, те все по-ясно чували камбанния звън и водени от него, стигнали до голяма хижа, където намерили подслон, храна и спасение.
  В положението на тези младежи, залутани без водач и път в гората на живота, се озовава – в различна възраст – всеки човек. Няма да сгрешим ако кажем, че днес огромна част от чове­чеството живее в безпътица или върви в погрешна, гибелна посока. Камбаната на Божия глас звъни непрекъснато и сочи вярната посока, но малцина я чуват; а още по-малко са тези, които като я чуят й се доверяват и тръгват след нейния звън. Светската глъч, бумтежът на дискотеките и сиреновият глас на удоволствията са твърде плътна преграда за нежния, деликатен и ненатрапчив Божи зов. Но той звучи непрекъснато, този Божи зов и едва ли има на земята човек, който да не го е доловил. Понякога той идва до нас като далечна, тиха и смътна мелодия, която ни е някак си позната, но все пак не можем да запеем; друг път го усещаме като някакъв неосъзнат копнеж, като нещо затрогващо, топло и сладостно, но (все още) не знаем какво е. Чувстваме обаче, че е нещо, от което имаме насъщна нужда, което дълбоко ни липсва, което го има, ала не знаем как да го открием.
  Кога закопняваме, кога осъзнаваме копнежа си по Бога и кога долавяме, кога „чуваме” Божия глас? Трудно е да разграничим тези два момента – те непрекъснато преливат един в друг и често се сливат в едно. Безспорно е обаче, че когато душата зажадува за Бога, Бог незабавно откликва, незабавно „се явява” на тази душа и я обгръща и изпълва с радостната си светлина. Но дали пък тази жажда по Бога в човешката душа не се поражда от това, че човек е „чул”, че е доловил, може би без сам да го съзнава Божията камбана, Божието призоваване? Не знаем. Има убедителни примери и в двете посоки, но това не е днешната ни тема. Днес темата е: как постъпваме в тези два съдбовни момента? Как откликваме на Божия зов и на зова на сърцето си, търсещо Бога?
  Преди години даваха забележителния телевизионен сериал „Цивилизацията” с автор и водещ лорд Кенет Кларк. Разсъжде­нията и анализите на този световноизвестен изкуствовед бяха на висотата на шедьоврите, с които толкова увлекателно ни запознаваше. Като го слушах, тогава си мислех: този човек сигурно е религиозен. Оказа се, че съм се лъгал. Кенет Кларк прекарал живота си и умрял, без да повярва в Христа. Питах се с почуда: никога ли този човек с толкова богат вътрешен живот не е доловил, не е чул Божия глас? Никога ли не е пожелавал „да види” Христос, да Го опознае, да Го обикне и да тръгне след Него?
  И ето че в своята автобиография лорд Кларк разказва за едно изумително духовно преживяване, което имал в една църква.
  „Цялото ми същество – пише той, – беше озарено от някаква небесна радост, много по-силна от всичко, което познавах дотогава”. За съжаление, „потопът от благодат”, както го описва Кларк, му създал затруднения. Ако се е оставил да бъде повлиян от него, би трябвало да се промени (к. м.). Приятелите и близките му биха си помислили, че си е изгубил ума. Или може би тази силна радост е щяла да се окаже илюзия? Затова накрая той заключава: „Бях прекалено дълбоко затънал в света, за да променя курса”. Колко ли хора са имали подобни преживявания (бихме могли съвсем условно да ги наречем „Преживявания на прага на призоваването”)? Колко ли от тях са ги отминали със съмнение, колебание и нерешителност? Колко ли от тях леко­мислено и безотговорно са се повлияли от поведението на околните и не са се доверили на зова на сърцата си или на „звъна на Божията камбана” и са насочили живота си в погрешна посока?
    От сайта на Храм "Свети цар Борис" - Варна
Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2018 "Православни ценности" All rights reserved