Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
СТАР САЙТ ДО 2016 Г
Неделя на всички светии
Неделя на всички светии. Всеки от нас е призван към святост
    В Неделята след Петдесетница Църквата почита всички светци, за да покаже, че плодът на Светия Дух, целта на духовния живот и причината за съществуването на човеците е светостта. Когато ние чуваме думата „святост”, тя ни се струва нещо далечно, ужасява ни малко и си представяме някакви свръхчовеци, дори обвити с някаква митичност.
    Църквата обаче разглежда нещата малко по-различно. Първо, тя смята, че всеки от нас е призван към святост. Това е причината за нашето съществуване. Второ, свят не е свръхчовекът, а дълбоко човечният човек. Тоест този, който е взел на сериозно своя живот, този, който е уважил своето сърце без да се самоуспокоява. Безпокойният човек, който не се удовлетворява лесно, който иска да утеши сърцето си, вземайки въпроса на сериозно, това е началото на светостта и този е свят човек.
    След като сме израз на Божията любов и след като сме Божии творения, ние не можем да намерим покой без Бога. Бог е вложил в нас неограничен копнеж за Неограничения и следователно нашият покой е в Него. Когато се чувстваме удобно в малките неща, това е отрицание на живота. Светецът е този, който иска всичко. Той е този, който иска пълнотата на живота. Той е този, който иска да упокои своето сърце.
    Следователно, свeтостта е придобиването на Светия Дух. Ние нямаме святост от само себе си. Свeтостта не е подобрение на нашия характер или поведение. Свeтостта не означава безгреховност. Свeтостта означава да придобием Светия Дух. Тоест да създадем жива, реална връзка с Бога; да потърсим Бога; да не се успокояваме, ако не Го намерим.
    В този път на търсене на Бога – ако сме истинни, а не лицемерно да се преструваме на свети или на християни – и грехове ще имаме, и съмнения, и колебания и хули в нашето сърце, защото това е нашата паднала природа. Тази борба с нашето Aз и „светоуправника на тъмнината” е пътят към Бога!
    За какво е всичко това? За да разберем, че свeтостта не е придобивка, Бог не е наша придобивка; Бог е дар. Трябва да си много смирен, за да разбереш, че светостта е дар и спасението е даром. "Защо? Ама, как така е дар? Не трябва ли и аз да докажа, че съм нещо? Че постигам нещо?" Едно можем да постигнем: да признаем, че сме Божии чеда и да се доверим на нашия живот, който Бог ни дава, да се доверим на домостроителството, което Бог извършва в нашия живот.
    Какво означава това? Ние от малки израстваме по такъв начин, в Църквата и извън Църквата, с убеждението, че сме „някои” и искаме да станем „богове без Бога”. Така ни възпитават. Много пъти и църковни хора така ни отглеждат, когато ни изтъкват добродетелта без Бога! И нашите родители това изтъкват, че трябва да станем най-значимите хора на света, без обаче да зачитаме нашето сърце!
    Сред тази постройка, което създадохме с много „обвивки”, трябва да се сгромолясат условните и преходните неща. Това не става без болка, тъй като тук е вплетен процесът на отхвърляне на нашия егоизъм. Един след друг идват нашите обрати, неуспехи, падения, грехове, безизходици. Тогава, ако имаме реално съзнание за търсене на Бога – съзнание за Бога – се открива тайната на светостта. И коя е тя? „Благонадеждната безнадеждност”, „благонадеждното отчаяние”. Да се отчаем от нашето Aз и да се уповаваме на Бога.
    Това е начинът, това е началото на нашето духовно раждане; нищо друго. Всичко, което се крепи върху нашата сила, добродетел, харизми, е една голяма измама, която укрепва духовната смърт.
    Затова когато имаме неуспехи, грешки и безизходици, които обаче „обработват” смирението, те се обръщат в голямо благословение. Това е най-голямото благословение, защото тогава, след като всичко рухне, ще видим какво реално иска сърцето ни, къде е Бог. И къде е Бог? Когато всичко рухне, Той е много близо. Когато рухнат нашите помисли, фантазии, емоции, стремежи, мечти, всичко това, тогава ще се открие реалният копнеж, което е живата реалност на Божието присъствие и любов!
    Тогава излизаме от нашето Аз. Какво означава „излизам от себе си”? Ставам толкова свободен, че съм благ, ставам толкова благ, че съм свободен! Какво означава това? Не ме е грижа да настоявам за първенство. Не ме интересува да настоявам за оправдание. Не ме е грижа да настоявам за каквото и да е. Тоест оставям се напълно. Не защитавам себе си. Не ме интересува да защитя себе си, защото, когато защитя себе си, защитавам моето лъжливо Aз. Защитавам измамата на моето Aз. Защото защитата на моето Aз означава да намеря живота, да намеря вечния живот, да намеря Бога. Бог не е оправданието сред конфликта с хората, а служението на хората.
    Тогава разбирам, че се открива друг начин на живот, друг смисъл на съществуването, друго състояние на живот и чувствам, че най-свободният човек е благият човек и най-силният човек е безсилният човек. Този, който казва: „не ме интересува да загубя, а ме е грижа ти да не загубиш; не ме интересува моето място, искат на теб да сторя място”. Защо? Защото Божият човек е навсякъде. Той не се ограничава, няма никакво право, защото е намерил всичко.
    Тази духовна свобода, която не е фантазия, а личен опит, се открива на съкрушения човек, на болеещия човек. Без болка от такъв тип, където да чувстваме, че се намираме в ада, не можем да заподозрем какво означава Божията „благодат”, „любов” и „радост”. Защото Бог може да отдава Себе Си и несъмнено Той го прави, но начинът да Го разпознаем, да Го възприемем, да Го приемем, е вътрешното състояние на краха, на нашата болка, която пробужда нашите сензори, ума и сърцето, за да разберем и да живеем. Така можем да бъдем носители на това благонадеждно отчаяние и благонадеждна безнадеждност!
    От сайта на Храм "Св. цар Борис” - Варна
Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2017 "Православни ценности" All rights reserved