Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
СТАР САЙТ ДО 2016 Г
Бележки за пострадали християни в Шуменско
Бележки за пострадали християни в Шуменско
    На 7 май след светата Литургия в църквата „Св. Възнесение Христово“ в Шумен ще бъде отслужен помен за пострадали християни през годините на турското робство от Шуменско. Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светии, за които малко знаем или съвсем не знаем – Ганчица, даскал Кузман, Илчо воевода, Хайдут Велко, Владиката Спиридон... Много са имената на страдалците, достигнали до нас, пострадали за християнската вяра.
    На 19 май, се навършват 271 години от мъченическата смърт на девойката Ганка – Ганчица. Преди смъртта си тя е имала избор, могла е да каже: „Отричам се от Христос!“, и да продължи живота си, но в чужда вяра. Не го е направила.
    Годината е 1736-а. Започнала е война между Османската империя и Русия. Пет години преди това българите в Силистренско са се разбунтували срещу властта. В процес е ислямизация на българското население. Нарастват българските емиграционни колонии в съседни страни, особено във Влашко и Молдова. След няколко години в Света Гора хилендарският йеромонах Паисий ще започне да пише своята „История славянобългарска”.
    На 23 април 1736 г., през Страстната седмица преди Великден, в провадийското село Кривен сред българското население се разиграла трагедия, довела до мъченическата смърт на девойка, наричана Гана, Ганчица. Нейната история най-вероятно би потънала в забрава, ако не беше записана от Балчо Нейков, потомък на стар български род, сродник и приятел на Стефан Караджа, в книгата „Факийско предание - сбирки от народния живот за праотците ни”.
    От разказа на бабата на Стефан Караджа от 1848 г., поместен в сборника на Балчо Нейков, и народната песен за Ганчица научаваме за мъченическата смърт на девойката. Шуменският музикант Златан Златев, вече покойник, възстанови и записа тази песен.
    „Набедили са Ганчица,
    та я в темница хвърлили.
    В темница, в тъмното дъно,
    Лежала й Ганча, боляла
    Тъкмино девет години.
    В десето лето проклето,
    заръча Ганча, поръча
    по равненските кираджии
    по кривенските чорбаджии:
    Млого здраве кажете на мака
    На мака и на бубаля
    Да ми армагано раздадат:
    Шити ми бели месли, със копринени кенари.
    В понеделник ще ме обесят,
    в шуменския панаир
    под Илчов баир на Кошир.”

    На 19.05.1746 г., на християнския празник Света Троица, показно през шумната тълпа, една българска девойка е водена към смърт. Пътят към Голгота за мъченицата Ганка тръгва от шуменския затвор и стига до бесилката под Илчов баир, на Кошир. Какво ли е преживяла тя по време на това свое последно пътуване? Може би мъка по родители и роден край, по неизживяна младост и мечти. Но пред смъртта тя имала избор. Достатъчно било да каже: „Отричам се от Христос!” и да продължи живота си, но вече в друга вяра. Не го е направила.
    Една приписка към богослужебна книга от 1787 г. отразява последните масови потурчвания в Шуменско: „Дойде Кара Асан с хилядо аскери, та право в Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человечески. Лето 1787.
    Даскал Кузман рече на Кара Асан: „Княз ли си, или цар, или воевода, то помисли от кого си приел тая власт!”
    Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. Писа рука Сава, син Влъков.”
Георги Тахов, публицистът обнародвал тази приписка, споделя: ”Две от думите са разядени от влага, може би следа от сълзата на хрониста..."
    В началото на Възраждането Шумен бил град с многочислено турско население. Българите живеели в североизточната част на града около единствената църква ”Св. Възнесение Христово”, която успявала да запази у тях народностното им съзнание, бит, традиции. В проучванията си Джумалиев пише и за Хаджи Сава, деен човек, който в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. станал настоятел на църквата и защитник на българите в продължение на четвърт столетие, заради което бил убит от турците. Много е възможно в младостта си Хаджи Сава да е съшия Сава, син Влъков, авторът на приписката.
    На 14.05.1802 г. в Шумен е пострадал и друг мъченик за християнската вяра - св. Райко Шуменски. Неговото житие е записано от йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци. Райко работил своя златарски занаят в центъра на Шумен. Съблазнена от красотата му, съседката му туркиня с хитрост и клевета пожелала да се ожени за него. Под влияние на бащата на момичето съдия отсъдил: Райко или да се потурчи и да я вземе за жена, или ако не желае това, да бъде бит, докато умре. Младежът отговорил, че предпочита смъртта, отколкото да се откаже от Христос. Последвали дълги, неописуеми страдания и мъченическа смърт.
    Св. преподобен мъченик Евтимий вероятно е роден в Шумен в края на ХVІІІ в. Когато бил по работа в Букурещ, се запознал с бъдещия светец Игнатий Старозагорски. По-късно се завърнал в Шумен и по неизвестни причини приел исляма. Осъзнал прегрешението си и отишъл на Света Гора, където приел монашество и се подготвил за мъченически подвиг. През 1814 г. в турско съдилище публично проклел исляма. Бил подложен на мъчения и убит на 22 март 1814 г. Тялото му било отнесено от монаха Григорий на Атон. Мощите му били положени заедно с мощите на св. Игнатий Старозагорски в храм, посветен на двамата мъченици.
    Малко известна икона в чест на тримата св. новомъченици Евтимий, Игнатий и Акакий се пази в Иверския скит. Евтимий в дясната си ръка държи върбов клон, а в лявата - мъченически кръст. Върбовото клонче е в ръката му вероятно защото мъчението му е започнало на Връбница (Цветница) - според Пасхалните таблици за датата на Възкресение Христово, през 1814 г. Пасха е била на 29 март. В долния край на иконата е поместен на гръцки и славянски следният надпис: „Изписаната тази св. икона бе създадена със спомоществователството на йеродякон Манасий от Габрово, който се преименувал с монашеското име Онуфрий, и загина мъченически чрез посичане с меч на неговата /св./ глава в о-в Хиос в 1818 г. на 4 януари... Доситей грешния”. В десния ъгъл на иконата има надпис с името на зографа на славянски: „ръка на монаха Доситей от Печ-Сърбская,1818 г.”.
    В двора на скита „Св. Никола“, недалеч от Троянския манастир, се намира гробът на друг шуменски страдалец за вярата. От скромния надпис четем: „Велко комита от Шумен, починал тук от раните си в сражение с турците. 1808-1850 г.“.
    Велко рано останал сирак. Бил красив младеж. И той лежал из занданите на Шуменския кадия, защото не искал да се потурчи. „Начинът и практиката на потурчване през ония времена са били следните: всеки случаен мюсюлманин можел да обвини християнина или монаха, че „хули” мохамеданството или техния Пророк. Почти във всички случаи това са били млади българчета под 20-годишна възраст, красиви, здрави и способни. В такива случаи целта е била, като бъдат уплашени, обвинените сами да се съгласят да приемат мохамеданската вяра. В случай на отказ, за да го съблазнят, предлагали му пари, високо обществено положение, брак с дъщеря на богат турчин и т.н. Когато и това не давало резултат, следвали жестоки мъчения, понякога в течение на месеци и най-после – смъртна присъда”
    Хайдут Велко успял да избяга оттам и събрал малка дружина. От 1823 до 1834 година Велко хайдутствал заедно с Гълъб войвода в източната част на Стара планина и Средна гора.
    Гълъб войвода се родил около 1798 г. в новозагорското село Омарчево. След несполучливия опит на турците да го заловят жив с измама, избягал във Влашко и се установил в Браила. Явно в последните години от своя живот Велко хайдутствал без Гълъб войвода. Някъде из Троянския балкан той бил ранен и починал от раните си в Троянския манастир. На около 2 км източно от манастира се намира скитът „Св. Никола” и малка костница на хайдут Велко от Шумен.
    В размирните години скитът служел за подслон и последна защита на монасите при честите разбойнически нападения. Открай време хайдут Велко е тачен закрилник от османлиите и в Троянския край се разказват предания и легенди за него. В село Скандалото, община Априлци, има предание, което свързва името на хайдутина с построяването на третия мост над река Видима – между местността Могилката и махала Павлото. Хайдут Велко и дружината му гостували на сватбата на овчаря Цанко и Рада. Отказали да пийнат, защото: „клетва сме давали вино и ракия да не пием, само лоши турци да бием”. Когато дошъл ред за даряването, невестата получила огърлица пендари. Велко заръчал на сватовете над реката да вдигнат мост, та кой как мине по моста, да споменава него и дружината му. Послушали го, изградили Хайдушки мост и днес той още е там.
    В село Велчево, община Априлци, с хайдут Велко са свързани имената на две местности: Хайдушкото кладенче и Мерджанкиното. Четата на Велко често използвала за бивак кладенчето на Козарева поляна. Наблизо живеела момата Драгана. Тя с готовност перяла, кърпела, готвела и превързвала раните на хайдутите, а те за своя посестрима я имали. И когато турците ранили лошо войводата Велко, хайдутите направили носилка от клони и тръгнали да водят Велко към скита „Св. Никола”. Спрял ги с ръка войводата и от пазвата си извадил огърлица от мерджан (корал), която била мил спомен от родния му Шуменски край, и поръчал: „дайте на Драгана дар от мен и от дружината”. Оттогава тръгнал Мерджанкин род, Мерджанкина нарекли и къщата на Драгана до Хайдушкото кладенче (Троян, Културно-исторически пътеводител).
    Така се сбъднали думите от песен за Гълъб войвода и четата му, записана в Димитровградско: „Вярна си клетва сторили: Който се болен разболей, на ръце да го носиме. Който се назад повърне, жив няма да го оставиме.“ Тази история е стигнала до наши дни от записките на монаха от Троянския манастир Йосиф Минков, спасил от пълна забрава спомена за Велко.
    1821 г. Из „Повествование за страдание на българите от агаряните” (Из „Писахме да се знае”, 1984 г.): „В град Шумен бяха затворили в тъмница всички по-първи християни и мислиха да ги погубят с меч. Но милостивият Бог, който не желае гибелта на своите роби, изпрати от небесата дъждовни бури и реките излязоха от бреговете си и много агарянски домове бяха потопени. Бил и насрочен ден за клане на българите - 9 юли, но на 8-ми вечерта дошъл невиждан порой и много хора се издавили. Страх обзело турците, които вярвали, че това е станало по Божий гняв и напуснали клането. Оттогава шуменци почитат св. Прокопий (8 юли) като покровител на града.
    Официалните турски документи със сухия език на протокола са регистрирали случаите на ислямизация сред българите, но не и на мъченичество и страдание. Не са ги отбелязали и владиците-гърци. Митрополит Порфирий, назначен през 1840 г., хитър и потаен враг на българите, наредил намерените в с. Тича стари български ръкописи да бъдат хвърлени в яма на гробищата и направил неуспешен опит да открие елинско училище в Шумен. Йеромонах Никифор Хиоски, автор на житието на св. Райко Шуменски, е превел името на мъченика на гръцки като Йоан. Във второто издание на житието обаче е пропуснато определението „българин”. Левкийски епископ Партений сравнява двата агиографски текста и в съставения от него сборник с жития на български мъченици за вярата, издаден през 1979 г., името на мъченика е „Райко–Йоан Български”.
    В Православен календар 2014 г. за Деня на почит към светеца, 14 май, пише: „Св. мчк. Йоан Български”. Има още пет наши новомъченици с името Йоан Български. А в Православен наръчник от 2010 г. за 8 октомври четем „Прмци Игнатий Старозагорски и Евтимий Пелопонески/?/+1814”.
    Kaк подмяната и анонимността при имената на светците помагат „да издигнем сърцата си нагоре”? Ако през XIX в. гръцките фанариоти съзнателно са скривали българския произход на новомъчениците, в наши дни това няма обяснение. Преди столетия св. Кирил Философ е оборил триезичната догма и в предсмъртния си час се молил на Бога” да погуби триезичната ерес”.
    Силата на народа ни е в светлината на душата му и тази светлина е светостта.
    Със съкращения от Всемирното православие
Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2017 "Православни ценности" All rights reserved