Православни ценности - Варна
ГЛАВНА
НОВИНИ
ПРАВОСЛАВНИ БЕСЕДИ
ХРАМ "СВ ПРПМЧК ПРОКОПИЙ ВАРНЕНСКИ"
ЗА КОНТАКТ
СТАР САЙТ ДО 2016 Г
Лазарова събота
Слово на Лазарова събота
    „Докога, Господи, ще ме забравяш докрай, докога ще скриваш лицето Си от мене” (Пс. 12:1)
    В молитвите си ние искаме от Бога най-различни неща: душевно и телесно здраве, сили да вървим по пътя на доброто и да надмогваме слабостите си; трудоспособност и трудолюбие, идеи и вдъхновение; успех в начинанията и усилията си, сполука и добруване. Каквато и болка да ни мъчи, каквато и нужда да имаме, каквито и колебания да ни терзаят, ние можем да ги споделим с нашия небесен Отец и да Го помолим за помощ. Когато и да Го позовем, Той е винаги до нас, за каквото добро и полезно нещо да Го помолим – Той ще ни го даде в най-подходящия момент. Бог е готов да откликне на повика ни всеки ден и час, всяка минута и всеки миг. За Него няма приемни и почивни дни, работно и нера­ботно време, отсъствия и отпуски. Има ли между нашите най-близки роднини и приятели някой, който да е готов да ни изслуша по всяко време, да поеме върху себе си тежестта на нашите скърби и нещастия, да ни облекчи и окуражи? Има ли някой, който като всемилостивия Бог да ни вдъхне сили и надежда, да ни внуши най-мъдрия съвет и да ни насочи към най-доброто решение? Да ни помогне – но някой път с невероятна леснина – да разплетем и най-сложните житейски обстоятелства?
    Само Бог е Този, Който ще ни приласкае като майка рожбите си; ще ни погали със силна и блага десница като баща децата си, ще избърше сълзите ни и ще превърне плача ни в усмивка. Само Бог е Този, Който ще ни помогне да минем над бездната на тегобите и унинието и ще ни измъкне със здрава ръка, ако започнем да потъваме.
    Само Бог! И все пак…
    Не ни ли се струва понякога, че Бог ни е забравил? Не ни ли се струва понякога, че Той не чува молитвите ни и е глух за виковете и воплите ни? Не ни ли се струва понякога, че Той е безчувствен към страданията и нещастията ни, които ни спохождат едно след друго и сякаш нямат свършване? Не лумват ли в такива периоди в сърцата ни пламъците на съмненията, готови да изпепелят вярата, надеждата и любовта ни? Наистина ли Бог винаги ни чува, наистина ли е така благ и вселюбещ, както ни учи Писанието, така отзивчив и щедър?
    Наистина ли Го има?
    Днес е Лазарова събота – денят на Лазаровото възкресение. Болен е някой си Лазар от Витания, брат на Марта и Мария - разказва св. евангелист Йоан за чудното събитие (Йоан 11:1-45). Тази Мария е същата жена, която по-късно ще помаже с миро нозете на Христос и ще ги избърше с косата си (вж. Йоан 12:3). Марта изпраща да съобщят на Христос, че брат и е болен „Тази болест не е за умиране, а за слава Божия – рекъл Иисус – за да се прослави чрез нея Син Божи." И въпреки тревожното съобщение, Той не тръгва веднага за Витания, а остава там още цели два дни. „А Иисус обичаше Марта, и сестра и, и Лазаря”- подчертава изрично евангелистът.
    На третия ден Христос тръгва към Витания. Той знае, че Лазар е вече мъртъв и казва това на учениците Си. Наближават градеца на следващия ден. Марта посреща Христа с думите „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.” Има ли ропот в тия думи? Едва ли. По-скоро болка и съжаление. И Марта примирено, но и с надежда добавя: "Но сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Той ще ти Го даде.” Предизвестена от Марта, Мария също излиза да посрещне Господа. И тя Му казва, обляна в сълзи, същите думи: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми”. Тук сякаш можем да доловим някакъв укор: ако беше дошъл веднага можеше да го изцериш. При вида на Мариината и на близките и скръб, Иисус се трогва и просълзява. Някои се удивяват на голямата Христова обич към покойния и семейството му, а други възроптава: „Не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и Лазар да не умре?”
    Знаем продължението на разказа. Иисус възкресява четиридневния покойник Лазар и мнозина повярвали в Господа; а други отиват при фарисеите и им разказват за случилото се.
    Мнозина от нас не се молят редовно и с нужната вглъбеност. Когато изпаднем в беда обаче, започваме да зовем Господа от все сърце и очакваме Бог веднага да откликне на пламенната ни молитва. Но Той, както и при повикването Му от Марта, „не идва” веднага. Ние се тревожим, страдаме, молим се, а Бог сякаш изоб­що не ни чува.
    Това не бива да ни смущава. Понякога Бог веднага откликва на молитвите ни и Неговата милост ни застига бързо и изобилно. Но твърде често Той сякаш е глух за виковете ни. Трябва да знаем, че когато Бог се бави (според нашата човешка мярка), в това има някакъв дълбок и непостижим за нас (в момента) смисъл. Нашият кръгозор и във времето, и в пространството е крайно ограничен. Бог, Който обхваща и живота ни, и земята, и цялата вселена от начало до край, вижда нещата не частично като нас, а цялостно, като всичко предвижда; не само знае нещичко като нас, но знае всичко и предузнава. Той познава живота, възможностите, копнежите и тайните на всеки от нас, знае бъдещето и участта на всички хора и дава своевременно всекиму това, което му е нужно и полезно не само за земния живот, но и за спасението му. Ако не получаваме нещо, за което се молим, значи че не сме узрели за него, че то би ни попречило или навредило по някакъв начин. Даваме ли ние на бебетата да си играят с лъскавата ножица, към която така настойчиво посягат, или със запалката, или с касетофона? Те плачат горко и не разбират нашата „безчувственост”; не знаят, че когато пораснат, ние сами ще им ги дадем и с удоволствие ще ги научим да си служат с тях.
    Но ние не сме малки деца. И трябва да знаем, че всякакви укори и недоволства от рода на: „Господи, ако беше се отзовал на време” или „Ти, Който Си всемогъщ и направи онова, можеше да на правиш и това”, са крайно неуместни и нехристиянски. Трябва да знаем и да помним, че Бог никога не ни забравя и изоставя, въпреки нашата немара и пренебрежение към Него. Трябва само да вярваме силно и непоколебимо, да се молим търпеливо и настойчиво и – най-важно! – да живеем според вярата си.
    Всичко останало е в Божиите ръце.
    А нали Бог е Този, Който ни води, милва и спасява? Той ни обича много повече, отколкото се обичаме самите ние; Той по-добре от нас знае кога от какво се нуждаем; кога и какво ни е полезно или вредно; кога, какво и как да ни даде. И знаейки и обичайки, Той ни го дарява неизменно.
    Живеем ли с тази мисъл и с тази вяра, като искрено благода­рим на Бога за всичко, значи че живеем истински християнски живот.
    Написано от прот. Александър Лашков
Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника
© 2004 - 2017 "Православни ценности" All rights reserved